Кървавата драма с френския сатиричен седмичник „Шарли ебдо“ провокира писателя Росен Тахов да ни върне към историята на българската карикатура. Комичното като естетическа и етична категория отдавна се е превърнало в мощен инструмент за въздействие, за пропаганда и налагане на идеи и идеологии. В най-новата ни история карикатурите станаха повод дори за масови убийства. Атентатът от 2015 г. във Франция е трагичен пример за това.
Началото на българската карикатура
Историята на карикатурата в България започва от преди Освобождението с първия карикатурист, който е свързан с България. „Тя започва още преди Освобождението с първия карикатурист, който е свързан с България, - разказва той. - Това е Хенрих Дембицки - поляк, емигрант във Влашко, днешна Румъния, и приятел на поета-революционер Христо Ботев. Той прави карикатурите в неговите вестници „Будилник“ и „Тъпан“, които излизат там. Доказано е, че Ботев дава идеите за тези карикатури. През 1868 г. Дембицки прави сатирична рисунка на Русе, тогава Русчук - как старият турски управител предава властта на новия. В дъното се вижда река Дунав, по която плува кораб с името „Радецки“. Според мен, това го открих преди 20 години, Ботев е набелязал този кораб почти 10 години преди съдбоносното превземане на този плавателен съд и цялата епопея след това“.
Христо Ботев - революционер и поет, в чиито вестници са публикувани първите карикатури
Преследвания и цензура
„И по царско и по комунистическо време нашите карикатуристи са били гонени, бити и съдени“, продължава сладкодумният разказвач Росен Тахов. Карикатурите започват да стават опасни през 20-те години на XX век, когато започват гоненията срещу комунистическите издания. Иван Славов си е изпатил от личния режим на княз Фердинанд в началото на XX век. Бил е жестоко пребит, а поводът - неговите карикатури. И по царско и по комунистическо време обитател на затворническата килия е бил и друг карикатурист - Александър Добринов. Той посвещава най-ранните си творби на политическата карикатура, но е родоначалник на портретния шарж. Заедно с Господинов лежат в затвора заради карикатура, излязла малко преди атентата в църквата „Св. неделя“ от 16 април 1925 г., в която загива голяма част от елита на нацията. „В нея смъртта се е развихрила и в далечината се вижда един храм.
По време на тоталитарния режим много хора са се озовавали в различни затвори в страна, някои случайно, други заради „престъпления“ срещу властта. Такова „тежко злодеяние“ извършил и карикатуристът Александър Добринов. Независимо, че Първият не ги е виждал, през 1979 г. служителите на Държавна сигурност предоставят възможността на талантливия карикатурист Тодор Цонев да усети твърдостта на затворническия нар. Едва след промените комунистическият диктатор има възможност да види творбите на своя съименник Тодор Цонев.
Росен Тахов разказва и за най-емблематичния случай по време на комунистическия режим - изгарянето от Народната милиция на сборника „Люти чушки“ през 1968 г. Заради „една свинска опашка“ неговите автори - Радой Ралин и Борис Димовски са били подобаващо наказани по предложение на бдителни литературоведи. Росен Тахов ни припомня и за последният български карикатурист, лежал в затвора - Тодор Цонев. Той е известен със стотиците шаржове на Тодор Живков.
Изтъкнати български карикатуристи
Писателят се прекланя пред първомайстора на българската карикатура Александър Божинов. Господството на Фердинанд провокира едни от най-популярните му произведения. Не трябва да забравяме, че познатите в миналото Пижо и Пендо са редовни герои в творбите на Александър Божинов. Независимо, че няма провинения към България, родоначалникът на българската карикатура получава условна присъда от Народния съд след сакралната дата 9 септември 1944 г. Александър Божинов, например, е осъден от народния съд през 1945 г.
Александър Божинов - родоначалник на българската карикатура
Всички знаем за карикатуристът Райко Алексиев (известен като Фра Дяволо). Заради неговото остро перо, хаплив език и отказът му да се съобразява с властта, през ноември 1944 г. той бива арестуван и пребит до смърт. След падането на комунистическата власт, Алексиев е реабилитиран. След 10 ноември 1989 г. Росен Тахов е бил първият журналист, който в печата задава въпроса „Кой уби Райко Алексиев?“. Истината за неговата гибел научава от личните си срещи със съпругата на Райко Алексиев, която живее във Виена. Райко Алексиев е живописец и особено активен карикатурист, издател на един от най-популярните сатирични и хумористични вестници в историята на печата ни - в. „Щурец“, писател, поет, публицист и журналист, неколкократен председател на Съюза на дружествата на художниците в България, избиран с мнозинство, почит и уважение.
Българската карикатурна школа е на световно ниво, започвайки от „голямата тройка“ - Илия Бешков, Александър Жендов, Борис Ангелушев, към които можем да добавим и Стоян Венев. Ще вземем например Михаил Ваклинов. Някои от тях се явяват на делото, други са успели да напуснат страната, а трети не били вече между живите.
Карикатурата в периода 1944-1989
Тематичните рамки на карикатурата са регламентирани от идеологическия апарат на партията и държавата в България по времето на социализма. В условията на Студената война главният обект на сатира е политическата и икономическата доктрина на западния свят. Но нищо не спира свободните по дух творци и интелектуалци. А двусмисленото поле на хумора и сатирата е място, където те могат да се изразяват.
Държавата е подложена на критика до най-ниските административни нива - чиновниците в сферата на обществените услуги. Трудно е от днешна гледна точка да вникнем в техния смисъл, да се настроим на тяхната честота, без да познаваме историята и същността на времето, в което са създадени. В тази вече отминала епоха, мястото на карикатурата е вестникът. Голяма част от творбите се появяват на страниците на седмичника „Щурмовак“ и фронтовашкия лист „Часовой“ - специално издание за българската армия, сражаваща се с нацистите по фронтовете на Югославия, Унгария и Австрия.
През 1946 г. излиза първият брой на седмичния хумористичен вестник „Стършел“. Вестникът е съставен от широк творчески екип, където работят и сътрудничат голям брой художници. На 15 февруари 1946 г. се появява брой първи на вестник „Стършел“, издание на Централния комитет на комунистическата партия. Именно карикатурата във вестника се превръща в социалната мрежа за времето си. Партийните лозунги я насърчават да обръща внимание на положителния герой, както всички останали жанрове на изкуството - с усмихнатите и оптимистични работници.
Вестник "Стършел" - популярно издание за карикатури
Изложба "Бащи на българската карикатура"
11 български майстори на хумористични и сатирични рисунки и шаржове са включени в изложбата „Бащи на българската карикатура" в Дома на хумора и сатирата в Габрово. Представени са 90 произведения на най-добрите в жанра - Александър Божинов, Стоян Венев, Чудомир, Райко Алексиев, Илия Бешков, Борис Ангелушев, Александър Добринов, Никола Тузсузов, Александър Жендов, Стефан Сърмабожов, Марко Бехар. Изложбата е съпътствана от колекция хумористични вестници, издавали рисунките на известните карикатуристи. Посетителите на експозицията могат да прочетат за творческия път на художниците, мнения и разкази на техни колеги, сподвижници и ученици. 35 години навършва Домът на хумора и сатирата на 1 април и за това време е събрал произведения на 9 хил. автори от 173 страни. По този повод Домът подготвя да представи цикъл "Хумор на народите".
В крайна сметка, творбите създадени от карикатуристите не са лъжица за всяка уста. Трябва голяма доза хумор и интелигентност. Повечето български карикатуристи са много повече от това - те са и философи, писатели, фейлетонисти, журналисти. И до днес карикатурата е силно оръжие на свободата.